От хартиената сламка до оставката на Лагард: сметката на зелената утопия

Сламката, която не се рециклира

Изследването на южнокорейското Министерство на климата, енергетиката и околната среда анализира четири вида сламки в шестнадесет екологични категории. Резултатът: стандартната пластмаса показва най-нисък отпечатък в десет от шестнадесетте категории, включително човешка токсичност, финни прахови частици и общо въздействие върху климата. Хартиената сламка генерира над шест пъти повече канцерогени. Сламките от захарна тръстика, които някои барове предлагат като елитарна алтернатива, отделят шестнадесет пъти повече канцерогени от обикновената пластмаса.

Но може би най-обидната част е следната: хартиените сламки не се рециклират. Поради малкия си размер те пропадат през сортиращите машини и отиват директно на сметището. Водоустойчивите лепила и химическите покрития по тях пречат на разграждането, а производството им изисква повече енергия и вода от пластмасовите. Митът за рециклирането, с който ни продаваха смяната, се оказа празен.

87,5 процента от южнокорейците в национално проучване заявяват, че мразят хартиените сламки. Европейците вероятно биха отговорили сходно, ако някой ги попита. Но тук не става дума за предпочитания. Става дума за това как един технократичен елит налага решения, които изглеждат екологични на хартия, но в реалността влошават проблема, който твърдят, че решават.

2,5 трилиона евро и 150 гигавата вятър

Статистиката за сламките е символична, но символите имат тегло. Същата логика, която замени пластмасата с хартия без сериозна оценка на жизнения цикъл, управлява и Европейската зелена сделка. По данни на Центъра за конкурентна икономика и индустрия, цитирани от 3e-news.net, Европа инвестира 1,3 трилиона евро в нови ВЕИ мощности до 2040 година, 240 милиарда в индустриални батерии и още 800 милиарда в реконструкция на преносните мрежи. Общата сметка е 2,5 трилиона евро. Целта е да се затворят 150 гигавата въглищни мощности - колкото 150 реактора като тези в Козлодуй.

Проблемът е, че докато Европа затваря тези мощности, Индия, Индонезия, Виетнам, Пакистан и Бангладеш изграждат нови въглищни централи с обща мощност 154 гигавата. Китай добавя между 180 и 250 гигавата, като 135 от тях вече са в напреднал строеж. Европейските данъкоплатци плащат три пъти: веднъж през сметките си за ток, втори път през цената на всяка произведена в ЕС стока, чийто производствен процес е по-скъп заради енергията, и трети път през загубата на работни места, когато заводите се местят там, където токът е по-евтин.

Испания даде урок по този въпрос миналия месец, когато енергийната ѝ система се срина точно в момента, в който имаше нужда от стабилност. Интермитентните източници - фотоволтаици, които работят само през деня, и вятърни генератори, които спират при безветрие - изискват резервни мощности или огромни батерии. Без тях мрежата колабира. С батериите цената се удвоява.

Оставката, която не идва от нищото

На 29 октомври, два дни след като хартиените сламки бяха обявени за екологичен провал, Кристин Лагард обяви, че напуска Европейската централна банка на 7 февруари 2027 година - девет месеца преди изтичането на мандата си. Обяснението, цитирано от Le Monde, е, че иска „свобода да се ангажира с въпроси, които не са в сферата на паричната политика". Официалното съобщение на ЕЦБ беше придружено от дълги овации в Управителния съвет.

Този жест на благодарност към човек, който напуска предсрочно, е интересен. Лагард не е обикновен банкер. Тя е архитект на политиката на отрицателни лихви, на масирано изкупуване на облигации и на монетарната подкрепа за зеления преход. Под нейно ръководство ЕЦБ включи климатичните критерии в банковия надзор и в решенията за кредитиране. Резултатът е, че европейските банки отпускат по-евтини кредити за зелени проекти и по-скъпи - или изобщо не отпускат - за традиционна индустрия. Това не е парична политика в класическия смисъл. Това е социално инженерство с лихвени проценти.

Нейното напускане идва в момент, в който еврозоната отчита инфлация от 3,8 процента - почти двойно над целта от 2 процента, а ЕЦБ въпреки това не вдига лихвите, защото според Лагард „вторичните ефекти" на инфлацията не са по-лоши от очакваното. Това е същата логика, която ни обясни, че хартиените сламки са добра идея: изглежда правилно на теория, докато сметката не дойде.

Чии интереси?

Същите институции, които наложиха хартиените сламки и зелените сертификати, днес обясняват, че Европа е „силна" и че скоро Русия ще капитулира под натиска на санкциите и енергийната дисциплина. Реалността е по-банална: европейската индустрия губи конкурентоспособност, а енергийните цени правят производството в ЕС непечелившо за все повече сектори. Металургията, химията, стъкларството, циментовата промишленост - всички те изискват евтина и стабилна енергия. Когато тя липсва, заводите се местят или затварят.

Въпросът, който трябва да си зададем, е прост: ако зелената политика не подобри климата - защото Китай и Индия компенсират всяко европейско усилие с нови въглищни мощности - и ако не подобри екологията - защото хартиените сламки отделят повече канцерогени от пластмасовите - и ако унищожава индустрията, тогава чий проблем решава?

Отговорът не е в лабораториите, а в балансите. 2,5 трилиона евро в нови мощности означават огромни държавни поръчки за конкретни строителни и енергийни концерни. Таксите за въглеродни емисии означават нов данъчен поток за бюджетите. А отпуснатите кредити за зелени проекти означават, че банките печелят от транзакции, които държавата гарантира. Зелената сделка е най-големият преразпределителен механизъм в историята на ЕС, и тези, които го управляват, не плащат сметката.

Лагард си тръгва точно когато сметката започва да става видима. Това може да е съвпадение. Но в политиката съвпаденията рядко са случайни.